неделя, 27 ноември 2011 г.

Кошмароуловителите, или как много бързо да направим кукли с децата

Ето една много проста за изпълнение идея, в която децата имат толкова сериозно участие, че спокойно могат да се нарекат автори.
Реших да предложа на моите дъщери да си нарисуват сами кукли. И тъй като имахме гостенче, една съученичка на Марена, играта стана още по-забавна.
За целта изрових един стар панталон, тип "илиенско версаче" от пран памук и отрязах съвсем простички форми. Заобленки и без никакви детайли.На тази снимка се вижда, че панталоните са били основа и за други кукли. :)

После ги заших по крайщата, като ставих незашита част, която да обърна и през която после да напълня куклите с вата.
След което дойде най-забавната част - дадох тези възглавничкоподобни парчета на децата и ги оставих да си нарисуват кукли.
Момичетата дружно решиха, че това ще са техните "кошмароуловители", с които ще спят. Няма нуужда да обяснявам каква роля играят, нали? :)
Макка си направи бебе.
Ивето си направи кукла, която от едната страна също е бебе, а от другата - рокер, който за съжаление се оказа срамежлив и го нямаме сниман.
Яя си направи също рокер и бебе. Страховити, за да изпълняват успешно поставената им задачка.





Няколко дни по-късно, докато Ваяна ме уговаряше да я гушкам за лека нощ, проведохме следния диалог :
Аз : "Нали вече си голяма?"
Тя : "Ама то е заради кошмарите."
Аз : "Нали направихме кукла, за да ги плаши?"
Тя : "Ама тя е още бебе и плаши само кратките, дългите не ги хваща!"

Как да не го нагушкаш това дете, като има отговор на всеки въпрос....:)

събота, 26 ноември 2011 г.

Един изтъркан панталон, нещо плетенко и малко стари копчета или долитането на един бухал в къщи

Едно от любимите ми неща е да давам нов живот на старите дрехи. Тези, които толкова много сме обичали, че сме изтъркали от носене. Буквално. Тези,  за които казваме, че са поели от нашата енергия. Каквото и да означава това. Най-любими са ми любимите дрехи на децата. Защото ми напомнят на едни мили периоди от тяхното детство. И, защото знам, че след като ги употребя по нов начин, те ще продължат да живеят, а няма да станат поредния боклук, който да се чудим какво да направим. Също много любимо ми е да намирам разни интересности в магазинчетата за втора употреба.За всички, които ще си помислят 'бляк', мога да кажа, че в тези магазинчета се намират чудни материи и цветове. Има дрехи, които още щом  видя, знам в какво ще се превърнат. Друг път изчаквам сами да си кажат.
Ето какво се появи от едни стари панталони на Марена, които се изтъркаха от много носене, нещо плетено, открито в секъндхенд, което така и не разбрах за какво би могло да служи (може би ръкохватка?) и малко от любимите ми стари копчета от къщата на баба.

А да, пропуснах и едно коланче от маренина рокличка, която не знам къде е, но коланчето се оказа в подходящия момент на подходящото място. И така, проектът се роди от плетенкото нещо, което просто помоли да бъде направено на бухал. Не мога да не отбележа, че очите ги избра Ваяна, двете със сестра й много се забавляваха, докато ровичкаха сред копчетата.
И в крайна сметка в къщи посрещнахме един нов бухал, който е в очакване да получи име.


   
 Днес Бухал се сдоби с две нови неща - име и фотосесия.

Името му е Григъс!
 А фотосесията на Григъс се състоя в "Къштата", където има прекрасна атмосфера за всякакви творчески идеи.




петък, 25 ноември 2011 г.

За чуждите празници с любов, или как празнуваме Halloween

Това е. Празнуваме го. И не само не ми е съвестно, че празнуваме чужд празник, ами си представям колко по-шарено щеше да е детството ми, ако беше навлязъл по-рано. И не ми се водят никакви спорове 'за' или 'против'. Както и не ми се съпоставя този празник с Кукерите. После ще ви покажа и кукерските маски. Към края на януари.
А пък, когато споделиш празника с приятели, става още по-хубаво. Този път ние го споделихме с нашите приятели от Монтана - Оги и Светли. И се забавлявахме чудно.
Сега използвам момента да ви представя малко занимателни игри и забавления на тема Хелоуин.
Малко клечки за уши, черен картон и лепило - децата си направиха картички със скелети. Отделно изрязаха и си нарисуваха оранжеви тиквички от картон.

                                              Време е да похлопаме на хорските врати.
                                                      И децата да получат лакомства.
А по-сръчните родители могат да сътворят нещо интересно от тиквата. Нашият тати направи този господин, който, обаче, се оказа голям разбойник. Една вечер скиторил и на сутринта се появи с посинено око. :)

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Как научих дъщеря ми да чете


 Няма да ви споделям как и кога започна дъщеря ми да чете, как се научи да сричкува, кои буквички запомни първи, не защото това не е важно. Напротив, това са първите стъпки, без които никоя пътечка ни би могла да бъде измината. Но в момента искам да ви разкажа как запалих дъщеря ми по четенето. Как я провокирах да няма търпение да свърши задачките си и да си отвори книжката.
Първо искам да уточня, че всъщност Марена чете. Знам, че много ще попитат „Какво иска повече тази амбициозна майка?”, но истината е, че доскоро тя четеше само след подканяне. Това, което иска амбициозната й майка  е да види онова пламъче в погледа, което те кара да бързаш да свършиш задачките, за да подхванеш книжката. Или да се завираш тайно вечер под одеалото с фенерче в ръка, защото нямаш търпение да разбереш какво става в историята. Или да си взимаш книгата на масата, докато ядеш, защото просто не можеш да я оставиш. Не да чете колкото четат други деца, а да чете, защото е гладна за четене.
Не мога все пак да не споделя, че Марена всяка вечер чете на сестра си. Изчетоха „Фердо мравката”, „Ян Бибиян”, „Моят първи Larrousse на приказките”, „Андерсенови приказки”, всички Франклиновци по няколко пъти и много други книжки.
По принцип прилагах всякакви хитрости, за да я накарам да чете. Четях пред нея /това не е хитрост, просто си четях, но поне тя ме виждаше, че го правя/, давах заниманието за награда: ‘ако си оправиш бързо стаята, ще имаш време за четене’, оставях я да си избира сама книгите в книжарниците или тези, които иска да започне да чете, споделях й разни интересни неща от някои истории. Всичко, което се сещах. Но нищо нямаше достатъчен ефект.
И така до деня, в който разбрах за „Читателската щафета с героите на Роалд Дал” на сайта „Аз чета”. Тя вече беше прочела „Фантастичният господин Фокс”. И, когато й показах сайта, реши да прочете още нещо. Предложих й „Матилда”, която наскоро обсъждахме, защото я има в читанката. Споделих й, че това е единствената книжка, която съм чела като по-малка на Роалд Дал, но с удоволствие бих я препрочела. И така, Марена се зачете в „Матилда” и започна да споделя какво й харесва. Аз, от своя страна реших също да я препрочета. Неусетно превърнахме четенето във вид състезание, в което всяка бърза да прочете повече глави. После ги обсъждахме. Смеехме се, критикувахме лошите, възхищавахме се на добрите...но най-вече имахме усещането за споделено занимание. Видях, че това я запали много повече от самата книга. Не казвам, че книгата не е хубава, напротив. Но за моето несъстезателен-тип-дете се оказа, че да изпревари мама с една глава е голяма мотивация. И така от състезанието между нас, взе че толкова хареса историите, че след „Матилда” прочете на един дъх „Чарли и шоколадовата фабрика” и „Чарли и големия стъклен асансьор”. Само да вметна, че хич не й се давам по темпо, чета си и си я изпреварвам, ако иска да ме догонва, аама-ха! 
Когато Марена разбра, че е 33-тата изпратила формуляр за участие и че името й е публикувано в списъка, се зарадва много. Но, когато видя, че от "Аз чета" са публикували клипче с нейни снимки как чете и от читателския й дневник, се смя от сърце. Особено на онази спящата. И стана един нетърпелив читател. В момента за мен е голям кеф да я наблюдавам как сама си взима книжката /най-често от нощното ми шкафче, хо-хо /, сяда и си чете. После ми споделя. Понякога аз я дразня ‘хехехе, колко смешно става тук...ама няма да ти го кажа, прочети си го сама!’. Понякога тя няма търпение да  сподели ‘чакай, чакай да чуеш това, нищо, че не си стигнала до него’. Понякога аз я  заплашвам ‘да не си посмяла да прочетеш прекалено много, докато ме няма!’. Всичко това действа безотказно. И сега знам, че вървим заедно по пътечката на книжколюбителите и за мен няма по-голямо удоволствие да споделим темпото.
Бас държа, че не можете да познаете коя книга четем паралелно в момента! В края на ноември какво друго да четем, освен „В края на ноември” на Туве Янсон.