неделя, 28 октомври 2012 г.

Една неделя през октомври.

Не тази, не и предната, но една неделя през октомври, докато си мислехме, че събирме последните топли лъчи на слънцето, а всъщност те бяха поредните, и докато Яя рисуваше своя проект за царица, в малката й, но много умна глава се роди една мисъл.
Но преди да ви кажа мисълта, че ви опиша какво видях. Първо една много мъничка човечка, с големи идеи.

Достатъчно големи, за да й дадат смелостта да стане горска царица, независимо от липсата на царско потекло или може би, въпреки това.
Тя си намери трон и подходящ жезъл и независимо от строгия си вид, царстваше доста справедливо и дори, бих казала, леко снизходително, но при все това със сериозно достойнство.
 Поданиците й се надпреварваха да й носят дарове, защото я харесваха, а и защото имаха големи очаквания към царуването й, предвид завидната лекота, с която тя пое управлението.
Тя посрещаше всеки с достолепие, но и с нужното внимамние, така че никой не се почувства пренебрегнат или недооценен, в което именно се състоеше нейната мъдрост и царственост.
В края на царуванто си Нейно Величество предаде на своята секретарка по телефона един много важен указ, който можеше да промени живота на поданиците й, ако те бяха достатъчно умни да го приложат, защтото самата тя нямаше никакво намерение да им го налага насилствено, въпреки статута му на указ.
Този указ, тази крилата мисъл на нейното управление гласеше следното : "Неделите са, за да си лежиш упорито!". Това ще рече, че ако лежането нещо не ти се получава съвсем, наложително е да положиш усилия, да се постараеш да си лежиш и че е крайно недостатъчно, ако просто си лежиш или пък си лежиш мързеливо. Упорството трябва да съпътства твота почивка, ако искаш тя изобшо да съществува. Защото, ако си достатъчно упорит и се постараеш да си лежиш в неделята, скоро това ще стане твое добре развито умение и няма да се налага да си толкова упорит, защото ще го правиш с лекота.
И така, мисълта, която може да промени живота ни е "неделите са, за да си лежиш упорито!".:)





петък, 26 октомври 2012 г.

понеделник, 22 октомври 2012 г.

Recycle, или как да съживим старите боти

Тези боти няколко пъти стигаха до вратата, за да бъдат изхвърлени. И точно толкова пъти се връщаха Не можах да ги хвърля. Не заради сантиментални спомени, нито пък защото са ми любими. Всъщност даже съм ги носила много малко. Просто бяха здрави, ако не броим ужасно обелената изкуствена кожа. А напоследък все повече имам проблем с изхвърлянето на здрави, но 'уж' непотребни неща. Пиша 'уж', защото всяка вещ може рязко да смени предназначението си и да стане нещо друго, с което да се удължи живота й. И, с което да се отдалечим с една мъничка крачица от унищожаването на планетата ни, заривайки я с буклуците си.
Затова ботите живяха в къщи известно време с много неустановен статут. Докато днес, обличайки се в розово и установявайки, че нямам подходящи розови обувки за този сезон, не си казах, че е крайно време ботите да бъдат променени. Не си го казах веднага, разбира се. Първосигнално реших да си купя нови обувки, какъв по-удачен повод от липсата на точно тези, с които 'ансабълчето' ми би било завършено. Следващото, което си представих е как се давя в морето от обувки, с което се опитвам да залея гардероба и реших, че е крайно време да спра.
Затова ми хрумна да купя някакво пуловерче, с което да апликирам ботите. Признавам, че първоначално идеята ми беше да купя една дузина пулверчета в различни цветове и да лепна едно велкро на обувките, с което да си набавя за всеки тоалет подходящите боти. Но се отказах от идеята, защото велкрото щеше да направи обувките доста грубовати. Затова се спрях само на една жилетка. От секъндхенд, разбира се. Иначе какъв recycle би било това. :) Цената й беше 2.50 лв.
Купих и лепило, моментно. За 3.50 лв.
И след като ортязах предната част, се оказа, че тя много добре пасва на кройката на ботите. Късмет. И Вселената е с мен. :) Залепих я внимателно по края.
След което им приших един ширит, който имам мнооого отдавна, подарък.
И така, ако сметнем инвестицията, обновяването на тези боти ми струваше точно 6 лв..При това с лепилото могат да се направят още сума ти неща, защото на практика отиде много малко количество Но пък удоволствието да нося нещо, което сама съм си направила няма цена.:)

Дори успях да ги разходя в една книжарница. :)


понеделник, 8 октомври 2012 г.

Ура, ура! Да пишеш като на игра!

Имало едно време една чудна страна. В нея живеели само деца. Всичките били много цветни. Имало жълти, зелени, червени, оранжеви, сини и лилави деца.  Даже и възрастните били цветни деца, макар и малко по-големи. Те обичали да се смеят дълго и безпричинно, да ходят с единия крак на тротоара, а с другия - на улицата и да ядат бонбони. Също така много обичали да измислят приказки. Приказките, които измисляли, винаги оживявали, затова възрастните много внимавали какво си фантазират.
Но един ден се случило нещо ужасно. Възрастните измислили без да искат приказка, в която се появявал един невиждан звяр. И така, както бил невиждан, в следващия момент всички го видяли, защото той оживял. Казвал се НеМиХрумваНищоИнтересно. Този НеМиХрумваНищоИнтересно бил много лаком и най-много обичал да яде въображението на хората. Но не на всички хора, а само на възрастните, защото децата имали една специална съставка в организма, наречена "силнавяра". Така че НеМиХрумваНищоИнтересно ядял само въображението на възрастните. Ето как ставало това -  приближавал се подло отзад, съвсееем тихичко, когато най-малко го очаквали и "МЛЯС!" - изяждал въображението на човека. А възрастният с изяденото въображение, ставал един такъв скучен. Първо посивявал лекичко, после се спаружвал още по-лекичко  и устните му увисвали надолу, и най-накрая започвал да вика за щяло и нещяло и постоянно да се ядосва.
И така, ден след ден звярът ядял въображението на възрастните, докато останали съвсем малко от тях, които оше били цветни и измисляли приказки. Децата много се уплашили, защото разбрали, че ако спешно не направят нещо, НеМиХрумваНищоИнтересно можел да изяде и последните останали въображения и накрая нямало да има приказки. А, като нямало да има приказки, щели и децата да посивеят, въпреки "силнавяра"-та, която имали.
Затова решили да тръгнат на едно дълго пътешествие, докато намерят някой, който да им помогне. Обиколили два пъти света, в който живеели и за малко щели да го обиколят и трети път, ако не срещнали едно мъничко същество. Това мъничко същество се казвало Точица и сега било още малко, но съвсем скоро щяло да порасне голямо, защото имало свойството да расте с всяко вълшебство, което измисляло. Казах ли, че било вълшебно? Не? Ето, сега го казвам. :) И, понеже било добричко, то веднага дало на децата една вълшебна кутийка с карти, с които те да започнат да измислят приказките.
Прибрали се децата в чудната си страна и веднага започнали да измслят. И, колкото повече измисляли, толкова повече се смалявал НеМиХрумваНищоИнтересно. А повечето възрастни си върнали въображението. И отново се оцветили. И се усмихвали пак. А децата започнали да записват своите измислици в специалната Тетрадка за приказки. И, понеже били много добрички, пък и си обичали възрастните, простили им за временната липса на въображение и им позволили да нарисуват картинките в Тетрадката.
Тетрадката станала толкова хубава, че те я препрочитали ден след ден.

И решили да покажат на всички своите измислени приказки, затова ги поканили на специално Тържество, на което щели да им разкажат още и още чудни измишльотини. Или да ги почерпят с курабийки. Или да им подарят балони. Или пък просто да ги оставят спокойно в някой ъгъл да си поседят и да си измислят своите приказки.

вторник, 2 октомври 2012 г.

Да прегръщаш Ваяна

Вика ме да я гушкам.
Гушкам.
Силно.
Целувам по меката, още бебешка кожа.
Дъхам я.
И тя ме целува.
Аз, с усмивка :
"Много обичаш да се гушкаш."
Тя, с въздишка :
"Да. Харесва ми. Спокойно ми е. И се чувствам така защитителна."


 Благодаря ти, дете, че те чувствам така възхитителна!