30 гр паника, 50 гр хладнокръвие, 20 гр чувство за хумор или каква е точната рецепта при едно земетръсно преживяване
Много ми се искаше точно днес да разкажа за едно чудесно преживяване с площадното представление на "Жар" театър и огненото шоу, по повод рождения ден на театъра и празника на Св.Св. Конастантин и Елена.
Само че вместо за огнената стихия, имам нужда да споделя за земетресението. По-точно не за него, а за усещанията и мислите, към които ме наведе. Оставяме настрана всички разсъжения на тема "кое е по-важно", ясно е, че едно такова преживяване ни кара да преосмислим ценностите си. Това, за което искам да поговорим /с кого? може би със себе си..../ е отношението и поведението ни спрямо децата. Много мислих днес по този върпос.
Факт е, че съм преживявала доста по-силни земетресения. Но бях дете. И беше яко. Сега аз имам дете, даже две, и хич не ми е яко. Защото се чувствам безсилна. Защото не зная дали поведението ми ги предпазва или ги застращава. Защото не мога да преценя дали да съм хладнокръвна или да покажа, че съм нормален човек със своите страхове, а не някакво почти митологизирано същество, за краткост наречено "МАМА".
Ясно е, че паниката не помага за нищо. Така че нея я оставих някъде на терасата и си взех под мишница хладнокръвието. Обаче в комплект с най-силното сърцебиене, което някога съм имала. Явно получих бонус някакъв. Инстинктивно се опитах да бъда силна, смела, смешна. Да не внушавам чувство на страх у децата си. В същото време, обаче, ме беше срах. Ама много. И не искам децата ми да си мислят, че съм някакъв железобетонен киборг, който не може да се разклати от нищо. Защото не съм. Нямаше да има нищо против да ме мислят за такава, ако бях толкова смела. Ама не съм. Много ми се искаше да знаят, че съм достатъчно силна, че да спра стихията и да ги предпазя. Но и това не съм.
Аз съм просто една жена. Но съм и майка. И зная, че независимо колко ме е страх, независимо колко безпомощна се чувствам, независимо колко слаба съм, трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да се чувстват децата ми сигурни с мен. Да знаят, че може и да не мога да победя Природата, но ще обърна планини, ако трябва, за да могат да спят спокойно. Да са сигурни, че са избрали най-добрият дом за себе си.
Цялото това знание, което имах нужда да предам на момичетата през нощта, ми костваше ужасяваща мускулна треска. Днес, на следващия ден, имам чувството, че съм пробягала хиляди километри. Това нощно преживяване, този пробег през безпокойството към сигурността, ме направи по-силна. Знам, че звучи като клише, но истината е, че сякаш съм научила каква е точната доза увереност, с която да гарнирам нашите отношения, така че да не прекрача във фалша. Затова, макар, че днес съм замаяна, лошо ми е, клати ми се земята, болят ме мускулите и въобше не мога да мисля за нищо друго, освен за трусове, мога да кажа, че съм благодарна на това земетресение, че ме накара да се замисля каква е приблизително вярната посока на поведение спрямо децата ми в такива ситуации.
Ще разкажа и за уличния театър, защото си струва да се види и аз искрено се радвам, че и в България има такъв тип представления. Така, че най-тържествено обещавам да споделя. Само да си събера мислите в главата. :)
Само че вместо за огнената стихия, имам нужда да споделя за земетресението. По-точно не за него, а за усещанията и мислите, към които ме наведе. Оставяме настрана всички разсъжения на тема "кое е по-важно", ясно е, че едно такова преживяване ни кара да преосмислим ценностите си. Това, за което искам да поговорим /с кого? може би със себе си..../ е отношението и поведението ни спрямо децата. Много мислих днес по този върпос.
Факт е, че съм преживявала доста по-силни земетресения. Но бях дете. И беше яко. Сега аз имам дете, даже две, и хич не ми е яко. Защото се чувствам безсилна. Защото не зная дали поведението ми ги предпазва или ги застращава. Защото не мога да преценя дали да съм хладнокръвна или да покажа, че съм нормален човек със своите страхове, а не някакво почти митологизирано същество, за краткост наречено "МАМА".
Ясно е, че паниката не помага за нищо. Така че нея я оставих някъде на терасата и си взех под мишница хладнокръвието. Обаче в комплект с най-силното сърцебиене, което някога съм имала. Явно получих бонус някакъв. Инстинктивно се опитах да бъда силна, смела, смешна. Да не внушавам чувство на страх у децата си. В същото време, обаче, ме беше срах. Ама много. И не искам децата ми да си мислят, че съм някакъв железобетонен киборг, който не може да се разклати от нищо. Защото не съм. Нямаше да има нищо против да ме мислят за такава, ако бях толкова смела. Ама не съм. Много ми се искаше да знаят, че съм достатъчно силна, че да спра стихията и да ги предпазя. Но и това не съм.
Аз съм просто една жена. Но съм и майка. И зная, че независимо колко ме е страх, независимо колко безпомощна се чувствам, независимо колко слаба съм, трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да се чувстват децата ми сигурни с мен. Да знаят, че може и да не мога да победя Природата, но ще обърна планини, ако трябва, за да могат да спят спокойно. Да са сигурни, че са избрали най-добрият дом за себе си.
Цялото това знание, което имах нужда да предам на момичетата през нощта, ми костваше ужасяваща мускулна треска. Днес, на следващия ден, имам чувството, че съм пробягала хиляди километри. Това нощно преживяване, този пробег през безпокойството към сигурността, ме направи по-силна. Знам, че звучи като клише, но истината е, че сякаш съм научила каква е точната доза увереност, с която да гарнирам нашите отношения, така че да не прекрача във фалша. Затова, макар, че днес съм замаяна, лошо ми е, клати ми се земята, болят ме мускулите и въобше не мога да мисля за нищо друго, освен за трусове, мога да кажа, че съм благодарна на това земетресение, че ме накара да се замисля каква е приблизително вярната посока на поведение спрямо децата ми в такива ситуации.
Ще разкажа и за уличния театър, защото си струва да се види и аз искрено се радвам, че и в България има такъв тип представления. Така, че най-тържествено обещавам да споделя. Само да си събера мислите в главата. :)
Коментари
Публикуване на коментар