Момиченцето, което гонеше балона

Имаше едно момиченце, което беше толкова обикновено, че никой не го забелязваше. Беше като бял лист хартия - не знаеш, че го има, докато не ти притрябва, за да нарисуваш нещо. Или да напишеш. Или да откъснеш парченце, за да изпратиш тайно писмо. Момиченцето беше тъжно, но и спокойно, защото знаеше, че обикновените неща правят необикновените преживявания, ако имаш сърце да ги усетиш. Стоеше и чакаше. Да му се случи нещо различно. Да стане част от една красива история.
Чакаше до денят, в който се появиха две детски ръце и започнаха голямото творческо рязане, късане, лепене, рисуване.

Момиченцето се оживи, защото знаеше, че е дошъл момента, в който ще излезе от своята обикновеност.

То се чудеше дали ще започне да танцува или да скача на въже. Или пък може би ще получи къщичка и дворче с цветенца. Не очакваше, обаче, че ще се научи да тича с вятъра, за да гони един розов балон. Че ще се пързаля по ръба на дъгата и ще виси на слънчевите лъчи. Че този розов балон е неговият ключ към необикновеното, с който да отключи усмивките на две момичета.