Един изоставен символ на тракащото в съзнанието ми минало, се превърна в източник на забавление за децата. И в благодатен фон на моите експерименти. И разнообрази играта на Монополи в мрачния летен ден. И беше толкова самотен. И беше ТрабантЪт.
А после момичетата участваха в истинска приказка :
Имаше едно време една риба. Голяма. Зла. Страшна. Обитаваше най-мрачните дълбини на океана. Там, където не можеше да достигне и най-промъкващата се рибка. Защото Голямата Риба, която се казваше Зъбълбум, кръжеше постоянно и гонеше всеки, който се опитваше да достигне до нейните владения. Един ден, след като бе обиколил всички тъмни и скришни корали и скали и бе поуплашил една-две дребни рибки, Зъбълбум реши, че му е твърде скучно. И започна да се изкачва. От пътя му се отдръпваха уплашени рибоци. А той плуваше все по-нагоре и по-нагоре. Докато накрая не се сблъска челно с една мъничка, добре де по-пораснала рибка със зелена опашка и притеснен поглед.
Малката рибка, която по принцип умееше да се разбира с всякакви животни, но този път си беше глътнала езика от страх, стоеше вцепенена пред Зъбълбум, а мислите ѝ се рееха в главата ѝ на забавен каданс. Голямата Риба ревеше пред нея и се правеше на ужасно страшна, но всъщност беше не по-малко уплашена от Малката Рибка. Която, междудругото се казваше Мърдиган. Но беше женска рибка, просто родителите ѝ се бяха объркали и бяха разменили името ѝ с това на една друга рибка, но това е съвсем различна история.
Та, Зъбълбум беше също толкова уплашен като Мърдиган. Това беше и причината да се държи агресивно с всички. Истината е, че него го беше страх. Ужасно го беше страх. И предпочиташе да се прави самият той на страшен, защото така никой не разбираше защо му тракат зъбите. Всички мислеха, че е защото се кани всеки момент да ги изяде. А всъщност те тракаха, защото той изпитваше ужас. Дори от малките рибоци. Пък и без това беше вегетарианец. Докато двете риби се гледаха, мълчаха и трепереха, към тях се появи една съвсем мъничка рибчица, която беше най-храбрата в целия гигантски океан. Казваше Вълнуфрей и не се страхуваше от нищо, защото когато се беше родила, без да иска беше видяла образа си в една огледална мида, но не беше видяла своя лик, а този на една огромна риба, беше решила, че това е самата тя и живееше с мисълта, че е супер голяма и силна.
Решиха да се плашат от другите заедно, защото поотделно е по-страшно страхуването.
А Вълнуфрей продължи да се движи със самочувствие сред останалите, защото беше убедена, че е помогнала на две други риби да преодолеят страховете си и да станат приятели. Което си беше и самата истина.
КРАЙ.
Двете. И морето.
На края на деня са Робинзон Крузо. В рокли.
Имаше едно време една риба. Голяма. Зла. Страшна. Обитаваше най-мрачните дълбини на океана. Там, където не можеше да достигне и най-промъкващата се рибка. Защото Голямата Риба, която се казваше Зъбълбум, кръжеше постоянно и гонеше всеки, който се опитваше да достигне до нейните владения. Един ден, след като бе обиколил всички тъмни и скришни корали и скали и бе поуплашил една-две дребни рибки, Зъбълбум реши, че му е твърде скучно. И започна да се изкачва. От пътя му се отдръпваха уплашени рибоци. А той плуваше все по-нагоре и по-нагоре. Докато накрая не се сблъска челно с една мъничка, добре де по-пораснала рибка със зелена опашка и притеснен поглед.
.
В крайна сметка си призна, че е ужасно уплашен, а междувременно на Мърдиган ѝ се беше върнало дар словото и тя изнесе кратка реч на Зъбълбум относно признаването на чувствата, споделянето на емоциите и намирането на сродни души, в резултат на което те двамата откриха много общи черти помежду си. И станаха доста близки приятели.
А Вълнуфрей продължи да се движи със самочувствие сред останалите, защото беше убедена, че е помогнала на две други риби да преодолеят страховете си и да станат приятели. Което си беше и самата истина.
КРАЙ.
Двете. И морето.
Коментари
Публикуване на коментар