Да, знам, че е първи юни. И знам, че сега е момента да пожелаем на децата си да бъдат смели, силни, устремени, да са щастливи, да понасят загубите така, както понасят и победите. Но, освен да им го пожелаем, е много важно и да им го покажем. И днес ще ви разкажа за това как даваме пример. Или не даваме. Зависи от гледната точка.
Преди няколко дни Вая ни сюрпризира с новината, че се е записала да играе футбол на стадиона. Трябвало да ѝ купим екип. Ама да не се притесняваме за мача, тя имала една приятелка, която дотогава щяла да ѝ обясни как се играе. Много ме забавлява тая Ваяна и смелостта, с която иска да пробва нови неща. Но сега темата ми не е за това.
Днес сутринта Вая се оказа единственото момиче от нейното училище, но пък в регламента се казвало, че ако няма момичета, отборът няма да участва. С две думи Вая отсрами женската част на училището си. Още две момиченца трябвало да дойдат. Не дойдоха. Не се бяха и обадили на госпожата. Екипи им раздадоха, даже Вая смени три така че вълненията бяха от друго естество.
Самото мероприятие е замислено като много хубаво - всяко училище представлява една от държавите, които участват в Европейското първенство, което ще се състои във Франция (тази година?). Ние сме Турция. Независимо как ще се класират децата, всички ще получат медали накрая.
Но, тъй като все пак това мероприятие имитира Европейското първенство, трябва да има и печеливши отбори. Първите два и трите или четирите (не запомних добре, но и без това ми дойдоха в повече всички тия футболни правила) най-добри трети отбора ще се класират да играят и на следващия ден.
Между мачовете по два отбора посетиха музея на спорта, където уредничката си поговори с тях за големите български спортисти, разказа им малко известни факти за непопулярните, но големи имена в нашия спорт и ги остави после да разгледат музея и да се снимат за спомен, където искат.
До тук всичко беше добре. В първия си мач Турция игра с Хърватска и завършиха 1 : 1.
Вторият мач на Турция беше с Испания и той завърши с победа за нашите деца с 2 : 0.
Трети мач трябваше да има с Чехия, но за него Турция получи служебна победа, защото повечето деца от "чехския" отбор си бяха тръгнали.
След победата над "испанския" отбор, обаче се получи драмата, за която исках да пиша - треньорът на "испанчетата", ядосан от загубата внесе жалба, защото отборът на "турците" е бил с едно момиче по-малко. Т.е. трябвало е да има поне две момичета в отбора, за да участват. Жалбата се прие и нашият отбор беше дисквалифициран, което лиши децата от игра на следващия ден. Медали, разбира се, получиха. Но не им се зарадваха. Повечето момчета плакаха. Бяха разочаровани. Не, защото са дисквалифицирани. А, защото това се случи постфактум, след като вече бяха играли силно, бяха победили и се бяха класирали да играят и утре. На запитване на нашият треньор, отправено към чуждия дали щеше да внесе жалбата, ако те бяха победили, отговорът беше : "Не, разбира се!". Казано пред децата.
Ако ще си говорим защо ние сме нарушили правилата, отивайки с едно момиче по-малко, мисля, че тук по-скоро съдиите си затвориха очите, защото в противен случай, това означаваше да върнат дузина момчета у дома, без да са изиграли нито един мач. А този празник е за тях все пак. Не за треньорите им. Нито за родителите.
Ето какви въпроси предизвика у мен тази постъпка. Дали учим децата си да губят? Защото, за да се научиш да печелиш, първо трябва да се научиш да губиш. Дали даваме добър пример като възрастни - да надмогнем собственото си его и да оставим на първо място забавлението и чак след това спортната злоба? Дали трябва да се печели на всяка цена? В случая отборът, чийто треньор внесе жалбата загуби не само от нас, но и в следващия мач, така че те така или иначе не се класират за утрешните състезания, но принципът "може аз да съм прецакан, но и теб ще прецакам" се оказа водещ в поведението на един уж голям човек. И всичко това на деня на детето. Когато трябваше да се оставят децата да се забавляват, да играят и да добият един вкус към спорта. В края на деня момчетата от нашия отбор (за Вая това не важи, тя беше съпричастна, но като цяло не се разстрои, защото и без това участието ѝ беше по-скоро подкрепящо) се разплакаха и си тръгнаха много огорчени. Показа им се нечестната страна на човешките отношения. Да, съгласна съм - правилата са нарушени. Но, ако на децата им бяха казали - "Вижте какво, вие сте с едно момиче по-малко. Няма да ви връщаме, ще играете, но няма да участвате в класирането." , най-вероятно децата щяха да се разтроят, но щяха да разберат, че така е честно и да приемат. Постфактум правила не се променят. В очите на децата това не е справедливо и оставя горчилка в душите им. И най-вече им показва как възрастните не умеят да губят. В което няма нищо позитивно.
Иначе, честит първи юни!
Ето и малко снимки от събитието:
В музея на спорта:
Щанга от началото на миналия век :
Старо колело :
Първоначалният жребий е бил да отборът на 2ро СОУ да играе като Русия, така че учителката и беше направила този плакат, с имената на всички деца, които са се записали. Защо в последствие е била сменена страната, никой не разбра. Така че плакатът остана неупотребен, но ми се иска да го покажа, заради усилията и желанието, с което е бил сътворен :
Децата и знамето :
Ииии медал:
Преди няколко дни Вая ни сюрпризира с новината, че се е записала да играе футбол на стадиона. Трябвало да ѝ купим екип. Ама да не се притесняваме за мача, тя имала една приятелка, която дотогава щяла да ѝ обясни как се играе. Много ме забавлява тая Ваяна и смелостта, с която иска да пробва нови неща. Но сега темата ми не е за това.
Днес сутринта Вая се оказа единственото момиче от нейното училище, но пък в регламента се казвало, че ако няма момичета, отборът няма да участва. С две думи Вая отсрами женската част на училището си. Още две момиченца трябвало да дойдат. Не дойдоха. Не се бяха и обадили на госпожата. Екипи им раздадоха, даже Вая смени три така че вълненията бяха от друго естество.
Самото мероприятие е замислено като много хубаво - всяко училище представлява една от държавите, които участват в Европейското първенство, което ще се състои във Франция (тази година?). Ние сме Турция. Независимо как ще се класират децата, всички ще получат медали накрая.
Но, тъй като все пак това мероприятие имитира Европейското първенство, трябва да има и печеливши отбори. Първите два и трите или четирите (не запомних добре, но и без това ми дойдоха в повече всички тия футболни правила) най-добри трети отбора ще се класират да играят и на следващия ден.
Между мачовете по два отбора посетиха музея на спорта, където уредничката си поговори с тях за големите български спортисти, разказа им малко известни факти за непопулярните, но големи имена в нашия спорт и ги остави после да разгледат музея и да се снимат за спомен, където искат.
До тук всичко беше добре. В първия си мач Турция игра с Хърватска и завършиха 1 : 1.
Вторият мач на Турция беше с Испания и той завърши с победа за нашите деца с 2 : 0.
Трети мач трябваше да има с Чехия, но за него Турция получи служебна победа, защото повечето деца от "чехския" отбор си бяха тръгнали.
След победата над "испанския" отбор, обаче се получи драмата, за която исках да пиша - треньорът на "испанчетата", ядосан от загубата внесе жалба, защото отборът на "турците" е бил с едно момиче по-малко. Т.е. трябвало е да има поне две момичета в отбора, за да участват. Жалбата се прие и нашият отбор беше дисквалифициран, което лиши децата от игра на следващия ден. Медали, разбира се, получиха. Но не им се зарадваха. Повечето момчета плакаха. Бяха разочаровани. Не, защото са дисквалифицирани. А, защото това се случи постфактум, след като вече бяха играли силно, бяха победили и се бяха класирали да играят и утре. На запитване на нашият треньор, отправено към чуждия дали щеше да внесе жалбата, ако те бяха победили, отговорът беше : "Не, разбира се!". Казано пред децата.
Ако ще си говорим защо ние сме нарушили правилата, отивайки с едно момиче по-малко, мисля, че тук по-скоро съдиите си затвориха очите, защото в противен случай, това означаваше да върнат дузина момчета у дома, без да са изиграли нито един мач. А този празник е за тях все пак. Не за треньорите им. Нито за родителите.
Ето какви въпроси предизвика у мен тази постъпка. Дали учим децата си да губят? Защото, за да се научиш да печелиш, първо трябва да се научиш да губиш. Дали даваме добър пример като възрастни - да надмогнем собственото си его и да оставим на първо място забавлението и чак след това спортната злоба? Дали трябва да се печели на всяка цена? В случая отборът, чийто треньор внесе жалбата загуби не само от нас, но и в следващия мач, така че те така или иначе не се класират за утрешните състезания, но принципът "може аз да съм прецакан, но и теб ще прецакам" се оказа водещ в поведението на един уж голям човек. И всичко това на деня на детето. Когато трябваше да се оставят децата да се забавляват, да играят и да добият един вкус към спорта. В края на деня момчетата от нашия отбор (за Вая това не важи, тя беше съпричастна, но като цяло не се разстрои, защото и без това участието ѝ беше по-скоро подкрепящо) се разплакаха и си тръгнаха много огорчени. Показа им се нечестната страна на човешките отношения. Да, съгласна съм - правилата са нарушени. Но, ако на децата им бяха казали - "Вижте какво, вие сте с едно момиче по-малко. Няма да ви връщаме, ще играете, но няма да участвате в класирането." , най-вероятно децата щяха да се разтроят, но щяха да разберат, че така е честно и да приемат. Постфактум правила не се променят. В очите на децата това не е справедливо и оставя горчилка в душите им. И най-вече им показва как възрастните не умеят да губят. В което няма нищо позитивно.
Иначе, честит първи юни!
Ето и малко снимки от събитието:
Първият мач:
Старо колело :
Топката на Елизабет Колева, с която е станала абсолютна европейска шампионка и която, според Вая, е най-красивата:
Мачът с Испания:
:
Ииии медал:
Коментари
Публикуване на коментар